Мярка за неотклонение

Най-голям интерес предизвикват мерките за неотклонение като форма на мерките за процесуална принуда. Те могат да се взимат по дела от общ характер, с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда. Редакцията на закона предпоставя извод за възможност да не бъде взимана мярка за неотклонение по всяко наказателно производство, а само когато разследващите органи преценят, че това е необходимо. При нейното определяне органът, който я взема, съобразява степента на обществена опасност на престъплението, доказателствата срещу обвиняемия, здравословното и семейното му състояние, професията, възрастта и други данни за личността му /чл.56,ал.3 НПК/.

Мерките за неотклонение са:

ПОДПИСКА /състои се в поемане на задължение от обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган, пред който производството е висящо към определен момент/;

ГАРАНЦИЯ /парична или в ценни книжа/ – представена от обвиняемия или друго лице в определен срок от 3 до 15 дни при първоначално определяне. Тя се освобождава, когато обвиняемият бъде освободен от наказателна отговорност или изтърпяване на наложеното наказание, оправдан, осъден на наказание без лишаване от свобода или задържан за изпълнение на наказанието – най-общо казано, в случаите, когато наказателното производство приключи с влязъл в сила акт. Тези две мерки за неотклонение се определят от органа на досъдебното производство /освен 64 ал. 4/. Разпоредбата на чл.61, ал.3 НПК обаче предвижда възможност за обжалване на гаранцията от обвиняемия или неговия защитник пред съответния първоинстанционен съд в срока на представянето й. В тази връзка съдът се произнася с окончателно определение.

/чл.66 НПК/, когато обвиняемият не се яви пред съответния орган без уважителни причини или промени местоживеенето си и не уведоми органа за новия си адрес, както и като наруши взетата мярка, да му се наложи мярка за неотклонение /когато това до момента не е станало/ или да му се определи по-тежка такава. В тези случаи, ако е гаранция, се отнема в полза на държавата, като може да се определи и гаранция в по-голям размер. Винаги обаче при определяне на гаранцията, се взима предвид имущественото състояние на обвиняемия. То се установява от прокурора като орган, носещ тежестта на доказване и доказващ обстоятелства, влизащи в предмета на доказване. Така че звучат юридически безсмислено разни медийни и обществени призиви, ако се определя гаранция за извършено тежко престъпление, да бъде във висок размер – например 100 000 лв. Това е мислимо, ако имущественото състояние на обвиняемия дава такава възможност. В противен случай определянето на винаги висока гаранция при обвинение за тежко престъпление, означава да се стигне до деформиране на преценката за адекватната мярка за неотклонение, а на практика да се предпостави “задържане под стража”. Казаното важи и за съдебното производство, където решаването на въпросите по мярката за неотклонение се взима от съда.

Оставащите мерки за неотклонение са:

ДОМАШЕН АРЕСТ /състоящ се в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган-при това се ограничава правото му на свободно придвижване, правото му на труд/

ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. На досъдебното производство те се вземат и контролират само от СЪДА по искане на прокурор. Съдът се произнася, когато бъде поискано от обвинителната власт определяне на някоя от третираните мерки за неотклонение. Включително и когато гаранцията, определена от органа на досъдебното производство, не бъде представена в определения срок и не е използван редът за искане на нейното намаляване по съдебен път; или не се спазва подписката.

За да бъде взета мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА /ДОМАШНИЯТ АРЕСТ също се налага и контролира по този ред/, е необходимо да се преценят следните обстоятелства:

– За престъплението, за което е привлечен да отговаря обвиняемият, да се предвижда наказание лишаване от свобода или по-тежко наказание.

-От доказателствата по делото /каквито са представени съобразно изискванията, а не какво се говори или знае въобще/ да може да се направи обосновано предположение, че обвиняемият е извършител на престъплението, в което е обвинен. Съдът трябва да проверява наличието на това обстоятелство, като неговата преценка е свързана с присъствието на подозрение, а не така пълна и богата като преценката при решаване на делото по същество. В същото време, доколкото все пак се взима отношение по доказателствения материал, разглеждащият мярката за неотклонение съдия или съдебен състав не може да участвува в състава на съда, който ще гледа делото по същество. От друга страна съдът не съществува, за да отговаря на обществената нагласа за задържане на тиражирани като престъпници лица. Не задържането под стража решава въпроса с отговорността на обвиненото лице, а влязлата в сила осъдителна присъда срещу него.

– От доказателствата по делото да може да се направи извод, че ако лицето не бъде задържано, съществува реална опасност то да се укрие или да извърши престъпление. Доказването на тези опасности става чрез представяне на данни за осъждане на обвиняемия, за висящи дела, за семейно и здравословно състояние и т.н. Всяко дело има собствена процесуална съдба и доказателствата следва да бъдат оглеждани конкретно. В този смисъл дори и при изглеждащи налични еднакви обстоятелства, в един случай може да бъде определена мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, в друг – не. Ал. 2 на чл. 63 установява оборима презумпция за наличие на реалната опасност.

Само следва да се отбележи, че ако по доказателствата по делото не се установява обвиняемият да е автор на престъплението, в което е обвинен, нямат значение наличието или липсата на коментираните опасности. Т.е., щом се иска задържане под стража, прокурорът трябва да представи пред съда минимални макар на брой и по същност доказателства, установяващи причастността на обвиняемия към инкриминираното му деяние. При направената от съдебния състав преценка за липса на доказателства, обвиняемият продължава да притежава това си процесуално качество, макар и спрямо него да е възможно да не бъде взета никаква мярка за неотклонение, както и да бъде взета по-лека такава- чл.64, ал.4 НПК.

Мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА се взема и контролира /последващо произнасяне при взета вече такава мярка за неотклонение-чл.64-65 НПК/ от първостепенния съд, определян по общите правила за подсъдност /но все пак едноличен състав/. Производството е двуинстанционно и актът на първия съд се атакува пред въззивен – окръжен за актовете на районните съдилища и апелативен за актовете на окръжните съдилища. Поисканото за задържане лице се води винаги ЛИЧНО пред съда и е необходимо осигуряването на служебен защитник, ако липсва упълномощен такъв. Ако има опасност лицето да не се яви пред съда, може да бъде задържано до 72 часа с прокурорска санкция. По стария НПК това изключение се бе превърнало в правило. Съдебното произнасяне става бързо, в открито съдебно заседание, като се постановява определение. Предвид необходимостта от лично явяване на лицето новият НПК регламентира вземането на мярка за неотклонение при отсъствие на обвиняем едва след неговото издирване- чл.56,ал.2 НПК.

Задържането под стража не може да продължи повече от една година, ако обвинението е за тежко умишлено престъпление /кражба/, повече от две години, ако се предвижда наказание не по-малко от 15 години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание /при квалифицирано убийство/ и два месеца във всички останали случаи /например транспортно престъпление, извършено по непредпазливост/. Това са дисциплиниращи органите на досъдебното производство срокове, важащи само за него /не и за съдебното производство/ и целящи да мотивират към по-бързо приключване на делата на досъдебна фаза, за да се направи бърза преценка дали обвиняемият ще се предава на съд или наказателното производство срещу него ще бъде прекратено. Когато тези срокове изтекат, прокурорът е длъжен служебно да измени мярката за неотклонение в по-лека. Той изготвя акт, с който обвиняемият следва да бъде освободен НЕЗАБАВНО. При това положение трябва да се прецени коя е адекватната мярка за неотклонение /не може да бъде домашен арест, защото се приравнява на задържане под стража/ и дали чрез определяне на гаранция няма да продължи задържането под стража, но вече на фактическо основание.

Отделно от това, когато се установи, че са отпаднали опасностите обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление, мярката му за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА се изменя в по-лека или се отменя въобще. Това може да стане по негово искане пред съда. Когато прокурорът сам открие тези обстоятелства, той по свой почин изменя мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА в по-лека или я отменя – чл.63, ал.6 вр.ал.3 НПК. Последното казано /без възможността за отмяна/ бе прогласено като правило с измененията на чл.152,ал.6 НПК /стар/, публикувани в бр.50/03 г.на Държавен вестник. То бе резултат на отстъпление от тоталната намеса на съда в хода на досъдебното производство при контролиране на мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА /освен когато не ставаше дума за изтекъл законен срок на задържане/.

Адвтор: Адвокат Иван Цветков